Роден е на 19 февруари 1949 г. в Габрово.

Завършва Московския текстилен институт - Русия, степен “Висше художествено образование”, специалност “Текстил”, през 1976 г. Работи в областта на живописта. Член е на СБХ от 1982 г. От 1976 до 1992 г. е заместник-директор и преподавател в Средното художествено училище за приложни изкуства в Трявна, а от 1992 до 2005 г. - директор на Специализирания музей за резбарско и зографско изкуство в Трявна. Понастоящем е преподавател по живопис във Факултета за изящни изкуства на Великотърновския университет.

Едно много малко есе за художника Цветан Колев

Познавам Цветан Колев отдавна, бих казал, от дълбоката си младост. Не знам защо някога бях в Трявна, вече съм забравил за какво, но тогава го видях за първи път с Пепа, току-що оженени. Впечатлих се, бяха много красиви. Балканът зад тях грееше на зелено. И някак си много по-късно след това срещнах твореца Цветан. Странни видения, изсънувана реалност. При всеки допир с тази живопис тя ме връщаше към началото на първата среща. Тази среща стана метафора. Аз я преоткривах във всяка нова негова картина и постепенно започнах да я разгадавам като в Приказка. Малкият свят на художника разстилаше своите цветни разкази. Те започваха от художника, от неговата Бяла Младост. Картините затваряха онази интимност, която се ражда от любовта, от малкия дом сред Балкана с ангелски деца, от грижата за хляба, от спомена за извървените стъпки от побелели старци, от есента на планината, която покрива и хората, от зимата на последните дни, но и от първата младост на пролетта. Неговите картини са притчи, затворена мъдрост. В тишината на собствената ни съвест ние я пием на малки глътки и започваме да разбираме изначалната истина на Живота. За Земята и Добрия Бог, за Дявола, за Човека и Ралото, за Дома и Иконата, за Стомната, за Дървото и Ябълката, за топлите бедра на Балкана и за планинските Върхове като надвиснали момини ненки и накрая, за Гроба и Кръста, за Смъртта. Но какво казва Мъдрецът: - Семето трябва да умре, за да се роди отново! И затова във всяка нова приказка, изписана от Цветан, цъфти тих оптимизъм за Бялата Младост и Вечния Живот. Голяма част от цветните приказки на Цветан са пълни с текстове. Буквите допълват мъдростта на цвета и образа. Те са като бримките на бабина плетка, втъкани от огъня на нощните седенки. Неговите картини са митологични. Всяка ни зове с Православна мъдрост. Разпятието от Иконата на неизвестния Иконописец ни говори за извечния Човешки Грях, а картините на Художника Цветан Колев - за пречистения Човешки Дух, който оре малката нивичка от Българския Балкан.

Николай Майсторов

Една приказка може да започне със забравено колело от каруца, с побита върху стобора счупена стомна или с простряна пъстра черга. След това ще мине през къщата, кладенеца, петела, цъфналата череша, момата, селото и ще поеме към небето. После ще се завърти и увличайки десетки, стотици неща, се превръща в зримо късче от безкрайния свят на човека. Там цари особен ред, не този на нашите очи, а този на душата, на спомена и въображението. Там е “сънуването с отворени очи” на Цветан Колев. В неговите картини няма конкретни събития. Те са едно безкрайно и вълнуващо пътуване между небето и земята, между святото и езическото, между делника и празника на българина. В тях се преплитат ритуали и всекидневие, вълшебство и проза, хитрина и неволя, песни, сказания и обич. В тях е многообразието на връзката на човека със земята. Чрез нея той сътворява собственото си колело на живота, чиято вековна история отразява духа на своята епоха. Възхитителна е иносказателната форма на това образно реене на Цветан. В нея няма малки и големи неща. Тръгвайки от една захвърлена диканя и минавайки, по своята логика, през още безкрай неща, той те води из неизричимото като в мелодия. Просто трябва да му се довериш и да се оставиш на обаятелността на неговия разказ. Като при легендите…

Марин Добрев
Декември 2006 г.