В картините му си дават среща приказността, музиката и поезията. Там някъде въображението докосва вселената. Като студент през 1970 г. той рисува момче, легнало по гръб в рибарска лодка, споделящо с небето своите мечти. Цял живот художникът в него продължи да прави това. Също като него той безкрайно диреше и събираше образите на тези си блянове, за да ги дари на хората, които имаха очи да ги видят. Удоволствието и драмата да го можеш осенява малцина. Като в танца на кукерите или в чудото на незавършената небесна сватба едно момче на 56 години се пресели в света на своите картини. За хората тук, на земята, остана очарованието на странстването му из безкрая на човешката душевност. Янаки Кавръков бе и си остана сред най-обаятелните български художници на нашето време.

Роден е на 26 февруари 1945 г. в Айтос. Юношеските му години са свързани с увлечение по пластиката, но интересът към магията на багрите измества всичко встрани.

През 1968 г. постъпва в Художествената академия, където учи живопис в ателието на проф. Петър Михайлов. След завършване на Академията през 1973 г. е назначен за преподавател в Казанлъшката художествена гимназия.

Първата му поява в художествения живот на страната е на общата художествена изложба “Човекът и трудът” през 1974 г. Картините му “Почивка” и “Тези дни след войната” със своята емоционална непосредственост привличат вниманието на публика и критика. Следват фигуралните композиции “Рождество”, “Дъжд”, “В асансьора”, “Сладко от дюли”, в които си проправя път усещането за интимност. Появяват се сюжетите му от Казанлък или по-скоро образното му усещане за този град. В платната му от 1976—1978 г. връзката между информацията за очите ни и онова отвъд нея преминава в друго измерение. Множество асоциации, като стъкълца от калейдоскоп, търсят същината на човешкия дух. Лице на дете, зелени клони, част от ограда, отворен прозорец, дъжд, светлина, рентген, лица на жени... свързани по своята вътрешна логика и хармонията на цветовете. Оттогава са и картините, спечелили му ранна популярност: “Хирошима 8 часа и 15 минути”, “Улица в Казанлък”, “В парка”, “Мирови клонки”, “Лазарет в Казанлъшкия манастир”. Наложи я не толкова отношението му към вълнуващата го реалност, а емоционалната му живописна идея за нея.

През 1978 г. Янаки Кавръков се установява в Стара Загора. Назначен е за уредник на отдел “Живопис” в Художествената галерия. Утвърждава се като една от най-активните и обаятелни фигури в старозагорската гилдия на художниците. Интересът, с който се очаква участието му в националните изложби, расте. Въздушността, лекотата, с която героите му прекосяват пространства, подкупващата връзка помежду им, искреността и очарованието на чувствеността, с която ги стопля, магията на колорита, който превръща обикновеното в бленувано видение, са само част от явлението Янаки Кавръков. Със завидна непринуденост от темите за младостта, обичта към децата, пролетните странствания, ефирността на женското тяло, тишината на любовта той преминава към драмите български около Шипка или край водите на Струма, за да ги превърне в легенди. И отново частичките и вселената от вътрешната красота на човека, от които се раждат в светлина, пропъждайки тъмнината…

През 1980 г. Янаки Кавръков заминава за Хасково като творчески секретар на тамошната група на художниците. Влиза в най-дейния си период. Обаятелната му личност и респектът от таланта му увличат творците от региона и скоро художественият им живот придобива завидни измерения.

А колкото до него самия, като че ли открива още сили за творчество. В изкуството му е влязла една нова негова светлина, която придава на всеки сюжет почти мистична интимност. Тя не се нуждае от познатите ни физически източници. Тя се ражда от връзката между душите на хората, от топлината на тяхното докосване, от това, което осмисля съществуването ни. С нея Янаки Кавръков отива на първото си по-цялостно представяне при срещата на общата им изложба с другия магьосник Димитър Казаков и техния контрапункт Володя Кенарев в София през октомври 1981 г. През следващата година идва участието в есенните изложби на Стария град в Пловдив, а след това — и самостоятелната изложба в Жеравна. Изворът на идеи блика, а заедно с него и възторгът от предизвикателството да им търси видим образ. Момичета разговарят с библейски птици, пастири съзерцават чудния риболов, моми се къпят с падналата в езерото луна, влюбени слушат своята звезда. Рисува много и никога не ще показва една и съща картина два пъти. Те всички носят както житейската му философия, така и нещо от спецификата на българската душевност, от очарованието на един народ, за който никога не е стояла границата между легенди, митове, ритуали, празници, притчи и реалност. Това приказно и в същото време тъй понятно въздействие на неговата живопис предизвиква интерес далеч извън България. Само между 1984 и 1986 г. той е поканен да представи изкуството си в Ангола, Сирия, Индия, Австрия, Словакия, Чехия и т.н. Негови произведения се показват с представителни изложби на съвременната българска живопис в Полша, Мексико, Русия, Великобритания, Португалия, Сърбия.

След 1986 г. Кавръков се завръща в Стара Загора. За кратко е отново уредник в Художествената галерия. През 1987 г. постъпва като преподавател в Школата по изобразително изкуство към читалище “Родина”. Превръща една стара каменна къща в село Змеево в ателие и там намира светая светих на въображението си. За него творчеството никога не е било работа, а начин на живот. А там, в ателието, ремонтирано със собствените му ръце, в подножието на митичното Змейово било и прекрасната панорама на Средна гора сюжетите идват като сън на живо. Живописта му става все по-богата и неподвластна на натурата. Светла и звучна, като в песните игрива и изплъзваща се, тя самата ражда светове, опоетизираното виждане на нещата около нас. В тях познатият планински силует, пътеки и няколко дървета се превръщат в митичен пейзаж, жените в контражура на летния залез — във фриволна игра на светлината с трепета, заколението на агнето — като библейски ритуал, фруктиерата с круши — като мечтана благодат, а любовта — като сънувано реене сред звездите. А там, където тишината трябва да трепти, идва акварелът. Десетки листи, по които се е плъзнало неуловимото. При тях водните бои превръщат влажната хартия в ефирен образ на неподвластните в маслената живопис видения.

Янаки Кавръков можеше да се радва на всичко, което носи вътрешна красота — от лъча на слънцето, минаващ през листото, до топлината на човешката обич. Вълнуваше го всичко истинско, което талантът може да извая — от овчарска гега през фаюмския портрет и иконата до картините на своите съвременници и детската рисунка. Винаги имаше по някоя картина, която не искаше да завършва с години. През нея минаваха и изчезваха десетки идеи и като чрез своеобразна разпределителница даваха живот на нови творби, всички отнасяйки по нещо от него самия. Така и там, в ателието, смъртта го прибра преди една година в света отвъд картините. Има една негова картина, наречена “Дълга нощ”. В нея безсъницата на един мъж жадува за утрото...

Марин Добрев
изкуствовед
директор на ХГ — Стара Загора